петък, 8 октомври 2010 г.

Лудост

Лудостта има много лица. Много причини. И много оправдания. Понякога е тежка присъда. Друг път - невинно извинение.
Последствията от решенията, действията и постъпките, предприети в онова състояние на временна неспособност за трезва преценка на реалността, често носят белезите на фатална непоправимост, алогичност, необяснимост и драматична обреченост.
Дистанцията на времето е отрезвяващ съдник за “лудостите”, които сме извършили и на които сме били свидетели.
Може и да греша, но част от събитията, описани по-долу, няма как да носят друга квалификация. Не съм политик, за да ги окачествя като “прагматизъм”, нито смятам да ги оправдавам, жонглирайки лицемерно с оневиняващи обстоятелства на неизбежност или прикривайки ги зад анонимността на институции – наши и чужди.

СЪБАРЯНЕТО НА МАВЗОЛЕЯ
През 1999 г с подписа на зам. министъра на МРРБ Чачев, одобрението на премиера И. Костов и под ентусиазирания поглед на Евгений Бакърджиев, след неколкократни опити с амонит и механична техника – мавзолеят на Г. Димитров е заличен от лицето на София. Формално – защото бил незаконен, грозен и не съществувал в градоустройствения план на града. Тези основания, макар и законосъобразни, някак не са убедителни. Нито тогава. Нито сега. В София все още има знакови незаконни строежи, които си стоят непокътнати. Що се отнася до красотата – достатъчно е да погледнем панелните комплекси или изоставените недовършени административни и промишлени сгради, започнати преди 1989 г, които са далеч от категорията на красивото.
Събарянето на мавзолея, по своята същност сякаш бе емоционален акт на отмъщение. Към всичко онова, което искахме да загърбим. Към всичко, което видимо подкрепяхме, тайно ненавиждахме, но на което нямахме сили да се противопоставим открито. Към всичко, което се опитвахме да изтръгнем от съзнанието си, сякаш никога не е било.
Заличихме сградата. Но това реши ли проблемите ни? На самите нас или поне на пространството, което тя заемаше? Едва ли! Днес, вместо сграда, с все пак, колкото и да не ни се иска да го признаваме – историческа стойност (а и конструктивна, както се оказа при разрушаването), гледаме бетонна площадка и паркинг за автомобили. Грозен. И безличен. Символът на едноличната тиранична власт го няма, но тъкмо самата авторитарна власт отново присъства в живота ни. Днес. Премахването на един паметник не можа да заличи нито раните, нито следите от пораженията, нанесени от принудително налаганите утопии, още по-малко – стереотипите и грешките. Премахването на мавзолея обаче лиши поколенията от знака на нашата слабост и от материалния израз на предупреждението да не допускат историята да се повтори.
Тъжно е, когато след години, освобождавайки се от еуфорията на “лудостта”, правим равносметка на стореното. Защото тя може и да не ни хареса. Ако имахме повече мъдрост или поне доза прагматичност, щяхме да оставим мавзолея и да го превърнем най-малко в туристическа атракция. Така, както Рим запази Колизея. Нищо, че на арената му са се простили с живота си около половин милион хора! Може би точно заради това, през 2000 г той стана символ на борбата срещу смъртното наказание по света. Така, както Германия запази крематориума от Бухенвалд, а Полша целия Майданек. Като послание към бъдещето – да не допуска грешките на миналото.

ЗАТВАРЯНЕ МАЛКИТЕ БЛОКОВЕ НА АЕЦ
През 1993 г правителството на проф. Беров сключва споразумение с ЕБВР за заем в размер на 24 млн. екю по т.нар. Сметка за ядрена безопасност за модернизиране на I – IV блок на АЕЦ “Козлодуй”.
За онези, които сега се чудят колко са 24 млн. екю ще уточня, че това е работата на единия от “малките” блокове за 3 месеца!!!
ЕБВР не поставя обвързващо със заема искане за затваряне, нито иска указване на срок. Българското правителство обаче лекомислено и щедро обещава да затвори блоковете през 1998 г. Когато това не се случва, следва серия от драматични преговори и безпрецедентен политически натиск.
Малките блокове са сложени в жертвения олтар на политиката. На 29.11.1999 г Н. Михайлова от името на България и Г. Ферхойген, комисар по разсширяването на ЕС, подписват Меморандум за разбирателство - блокове 1 и 2 се затварят до края на 2002, а за блокове 3 и 4 следва да се вземе решение преди 2008/2010. След изключване на 1 и 2 блок от електроенергийната ни система, ВАС отменя решението на МС за затварянето. Никой обаче не се съобразява с мнението на съда!
На 22.01.2002 г след среща с Костас Симитис, С. Сакскобурготски нео-чаквано обявява, че България ще затвори блокове 3 и 4 през 2006 г. През 2003 г и 2004 г те са обект на множество партньорски проверки. Всички се обединяват около становището, че отговарят на международните стандарти за безопасност. Блоковете ще бъдат затворени, независимо от констатациите на проверките – обявява главния преговарящ М. Кунева. Всички знаем какво следва.
Преди около месец Ангела Меркел обяви намерението на правителството си да удължи експлоатацията на 17-те немски атомни централи с 10 г до 15 г, които по план трябваше да преустановят работа до 2021 г. Един от аргументите на германската канцлерка бе, че зелената енергия все още е твърде скъпа и потребителите не могат да поемат тежестта на цените.
Какво да кажем ние - българските потребители, знаейки, че генерираната у нас електроенергия повече от 50% е от въглища, че тока от ВЕИ задължително се изкупува при това на атрактивни преференциални цени, че само след три години през 2013 големите ни горивни инсталации ще бъдат изправени пред дилемата – да плащат глоби за емисии или да бъдат затворени, поради несъответствие на еконормите на ЕС. Кой да ни защити от ценовия тайфун, който се задава?!!
Наивно е да разчитаме на политици, които ритуално самоубиха малките блокове. Поради незнание, недалновидност, неразбиране или поради невъзможност да носят отговорността и да защитават достойнството ни на ядрена държава!

“ОСВЕТЛЯВАНЕ” НА ВЪНШНОТО НИ РАЗУЗНАВАНЕ
Онова, което се случва през февруари 1992 г може да съперничи за място сред топ скандалите в най-новата ни история.И не само националната. Понеже нито една страна не си позволи “лукса”, нито допусна “лудостта” да самоунищо-жи система, която се изгражда години и със средства, които никак не са за пренебрегване.
Българското външнополитическо и военно разузнаване са “убити” с един удар, придобил публична известност като “оня списък”, съставен по искане на Стоян Ганев – тогава министър на външните работи в правителството на Филип Димитров, предаден от Ахмед Доган в посолството на Република Турция. За да е по-колоритен скандала, част от имената в списъка са огласени в частни печатни медии.
Образуваното дело по случая съдържа 13 тома материали. В хода на разследването еднозначно се доказва, че списъкът, озаглавен “Задгранични представителства” се състои от 38 страници, съдържа почти 1300 имена – на посланици, служители, оперативни работници, с принадлежността им към специалните разузнавателни служби - военно разузнаване, военно контраразузнаване, 2-ро главно управление на ДС и МВР , местонахождението и легендирането им на дипломатическо прикритие съответно в 79 български консулства, дипломатически представителства и търговско-икономически служби. Сред осветлените са четирима оперативни работници в посолството в Анкара, по трима в Букурещ и Либия, двама в Триполи и един в Бенгази, по двама в Атина, Белград, Дамаск, Истанбул, Кайро, Лондон и Пекин, по един в Бейрут, Бон, Виена, Мадрид, Мюнхен, Никозия, Париж, Рим, Тирана, Стокхолм и Тунис. В списъка са включени и абсолютно всички служители на служба “Засекретяване на средствата за свръзка в МВР”, работещи в посолствата на България като шифровачи и радисти.
В хода на разследването е поискана оценка за достоверност от ръководите-лите на НРС, управление “Разузнаване и сигурност” при МО и от служба “Засекретяване на средствата за свръзка в МВР”. От дадените становища е направен следният извод: „Данните в списъка са верни и включени в т. 19 от списъка на фактите, сведенията и предметите, които съставляват държавна тайна на Република България".
“Оня списък” е удар по националната сигурност и ликвидира на практика агентурното присъствие на България в десетки страни, от които започва “прибиране на шпионите”. Още същата година това се случва за Атина, Истанбул, Париж, Виена, Стокхолм, Женева.
Уйлям Кейси (директор на ЦРУ), коментирайки разузнаването като средство за управление, подготвящо информацията за вземане на решения, го определя като най-могъщото оръжие, което една държава може да има. Подобно е и становището на Клод Зилберман (шеф на френското разузнаване), който казва, че разузнаването снабдява политическата власт с информация – дипломатическа, военна и икономическа, позволяваща приемането на обосновани външнополитически решения.
На фона на казаното и стореното, може би е логично онова, което се случи с медицинските ни сестри в Либия и с двамата шофьори, които бяха обезглавени в Ирак.
Ако си мислите, че някои е поел отговорност за “оня списък”, поне морална – няма такъв! Ако пък се надявате, че има наказани за нанесените щети – също грешите. И такива няма. Разследването е прекратено и не стига до съда. Защо ли? Защото за пореден път политическата “целесъобразност” побеждава справедливостта. Защото властта е омайно “екстази”, което опиянява и което иска още и още, и … още. Компромиси. Унизително е обаче, когато тези компромиси са за сметка на достойнството на държавата.

ИЗБОРИТЕ НА “ШАРМАНТНИ” УПРАВЛЯВАЩИ
Едно не може да се отрече на т.нар. “преход” – във виенското на колело на властта, возещите се периодично ту слизаха, ту се качваха или просто сменяха местата си в кабинките. За разнообразие. И за радост на избирателите, чиито вот бе билет за атракциона на привилегиите. Скоростта на промените понякога така се увеличаваше, че не успявахме дори да запомним имената на височайшите пътници. За разлика от предходните тоталитарни времена, когато несменяемостта на партийната номенклатура, съперничеше с вечността на Египетските пирамиди.
През тези бурни години, в атмосфера на неотразима “лудост”, наситена с еуфория, илюзии, надежди, отмъщения, разочарования, заблуди, нови страсти и стари рефлекси, ние качвахме и сваляхме от виенския атракцион на политиката всякакви хора, често чудновати и странни - словоохотливи фокусници, благи шарлатани, откровени авантюристи, самоналагащи се спекуланти, властолюбиви специалисти по всичко – от икономически астролози до управленски алхимици . Изкачвайки стълбата на властта, те ставаха различни - все по-неузнаваеми, все по-безпогрешни, все по-безнаказани, все по-алчни, все по-отдалечени, все по-арогантни.
От телевизионните екрани и от страниците на печатните медии те бодро съветваха: “За бога братя, не купувайте!” (Д. Попов), “Не плащайте данъци” (П. Юруков), “Нахранете журналистите” (Н. Михайлова), сменете си чипа (С. Сакскобурготски). Сърдито ни обявиха за “лош материал” (Б. Борисов) и “шибан народ” (Б. Димитров). Полетът на мисълта им не знаеше предели – откриха нови държави (Нубия – В. Михайлов), нови езици (австрийски – Е. Константинова), пестиха от закуски (М .Мицев), смениха армейския поздрав “Здраве желаем господин Министър” (с “Наздраве господин Министър” А. Сталийски), дори обещаха да ни оправят за 800 дни (С.Сакскобурготски).
Ние преживяхме унизителната безпомощност на С. Ганев пред ООН, фиаското на Р. Желева в европарламента, “дипломатичният език” на Д. Стоянов, депутатстването на ахронт С. Бинев и В. Иванов – Лучано, “лудориите” на “Мистър 10 процента”, “Мистър гаф”, “Мистър постна пица”, “Дон Домат” и “Мисис Йес”, шармантното поведение на Гошо Тъпото и Н. Неев., историите с “Куйович, Муйович и …” (Р.Петков), аероскандалите на В. Сидеров и още какво ли не.
Всеки нов вот, в своята интимна същност, бе наказателен срещу онези, които не оправдаха очакванията, излъгаха надеждите, загърбиха обещаното и поругаха доверието ни. Всеки нов вот се превръщаше в нашата поредна “лудост”.

Лудостта има много лица. Много причини. И много оправдания. Лечима ли е обаче или сме обречени?

Няма коментари: