понеделник, 20 октомври 2008 г.

Между „гордостта от миналото” и „вярата в бъдещето”

Отмина още една българска седмица на скандали, на нови убийства и самоубийства. Конкретните въпроси „кой”, „кого”и „защо” пак ще останат без отговор. Болезнено ясен е обаче отговорът на въпроса в каква страна живеем.

„Отделете време, за да поговорите с децата си. Разкажете им защо се гордеем с това най-прекрасно място на света, наречено България”. Това ни посъветва министър-председателят в обръщението си по повод 100-годишнината на независимостта и в един видеоклип, който в продължение на няколко седмици се излъчваше по националните телевизии редом с другите рекламни клипове.
Нека последваме този съвет. Е, защо се гордеем? В случай, че не се сетим веднага, премиерът ни е дал ценно напътствие: „Говорете им за миналото, но и за бъдещето.”
„Народ, горд със своята история и наследство”
Какво обаче да им говорим за миналото? Не им ли говорят и без това достатъчно за миналото? От сутрин до вечер по всяка телевизия, по всевъзможни тържества, зари-проверки и откривания на паметници се излива кухата и избирателна в паметта помпозност на платени професионални манипулатори на историята, на търговци /в буквалния и преносния смисъл на думата/ с реални и измислени исторически ценности, превърнати в пари и власт.
Пък и децата с основание се питат, как човек може да се гордее с миналото. Та нали и другите си имат история не по-малко славна от нашата. В какво е нашето „величие”, след като най-голямата ни гордост е, че „сме оцелявали”? Та нали и другите са оцелели и то по-добре от нас.
А какво да говорим на децата си за бъдещето? Нещо в смисъл на „светлото бъдеще”, с което бяхме закърмени ние? Но и те самите през последните години вече чуха достатъчно празни обещания за бъдещето.
„Бъдещето на България зависи от младите, от нашите деца, от техните спомени”, казва премиерът. И с пълно основание.
Какво ще си спомнят децата ни за днешна България?
За днешна България в рекламния си клип обаче министър-председателят не каза нищо. А именно тук разговорът с децата ни става най-труден. Защото и те с пълно основание преди всичко искат да знаят с какво от днешна България могат да се гордеят.
С това, че живеят в най-бедната страна в Европа? С повсеместната мизерия на бита и на нравите? С това че живеят във всепризнато най-корумпираната страна в Европа? С мутрите и все по-неразличимите граници между политика и престъпност? С позорните носители на ордена „Стара планина”? С всекидневното насилие? С абсолютното безсилие на закона? С тотално разсипаната природа? С повсеместната мръсотия? С безбройните дупки по пътищата? С все по-опасното за здравето здравеопазване? С нарастващата неграмотност и всепоглъщащата чалга? С какво още..?
Такива ще са, за съжаление, спомените на децата ни за днешна България. И понеже по логиката на министър-председателя бъдещето зависи от спомените, затова все повече си мисля, че е добре децата ми да се махнат оттук, поне за известно време. За да могат да се гордеят със себе си, със собствените си постижения, с децата си и с това, че са оцелели не като нация, а като хора. Че са съхранили в себе си нормалните човешки /не само български/ ценности.

неделя, 5 октомври 2008 г.

За нашите деца

Две вечери по една телевизия течеше документално-филмче. Репортаж за ставащото в едно софийско училище. Материал, заснет за месец време от репортер „под прикритие”. Материал, рекламиран предварително с настойчивост, караща зрителя да предположи, че го очаква сензация, изненада, нещо ново. А излезе нещо като по-голям формат на клипчетата, дето се въртя от години по „тубата” и „бокса”. Същите нагли, безочливи, полуграмотни, но с напомпано самочувствие хлапета. За които няма авторитети, няма правила и закони, няма спирачка от каквото и да е естество – най-вече морална. И къде му е изненадата? Та за тези неща се говори свободно в средата на учениците, учителите от години предупреждават за страшната тенденция на опростачването, някои медии също откровено поставяха проблема!

Всъщност, именно затова беше най-интересна реакцията на репортера и шефовете му. Още млад човек, той не знае какво става в обществото на по-младите и малките? И е смаян от поведението им на официално място, от отношението им към официално лице, от манталитета им най-безцеремонно и чистосърдечно да газят по извечните канони на човешката цивилизация. Още по-стреснати трябва да са били шефовете му, та не само излъчват репортажа, ами му правят и целенасочена реклама в стил „Ще ви покажем нещо, което ще ви шашне!”. Да не говорим за родителите. Които обикновено са най-изненадани /но никога смутени!/ от оплакванията на училищните власти, от наказанията /колкото и условни да са/, от полицейските протоколи, че и от съдебните дела.

И тогава заваляват обвинения към учителите, че не са предупредили, че не са взели мерки, че са допуснали…Както ще стане и сега. Очаквайте лицемерните вопли на министри и чиновници, родители, социолози, политолози, психолози и всякакви други идиотолози. В които пак ще преобладават обвиненията към училището: ”Ама така ли ги учат!”.

Просто в грижата за делника – кой за оцеляване, кой за обогатяване, кой за възвисяване – българите хич и не обръщат внимание на децата и света им. Хич и не щат да видят, че малките копират именно реалността на тези възрастни, живеят по правилата на днешния ден. В който основното е – няма правила. Хич и не разбират, че децата не искат и да видят какво има зад хоризонта на мимолетното. Те са си в свой времево-пространен континиум и се интересуват само от днес и сега. Утре и другаде не са им изобщо познати. Именно затова е наглостта, като преценяват възрастните, да се гази през морала. Защото децата днес не правят сметки за утрешния ден, не планират нищо по-далечно от „тази вече” и „къде ще сме”. Лесното, лъскавото, видимото са техни приоритети. А ученето е труд, мисленето още по-тежко занимание, планирането изисква знания. В което отношение нашите деца са на нивото на първичния организъм – да оцелее, да се насити, да се размножава. Да, да – звучи цинично, но е жестока реалност.

И какво ще стане сега? Ами ще накажат директорката на онова училище, че е допуснала изнасяне на проблемите. Ще похвалят репортера като че е открил нов континент. Ще се разточат локуми от страна на всякакви министерства, комитети, комисии, ще се заизказват публичните дърдорковци, ще се запрелива от пусто в празно. За пореден път. А проблемът като ракови разсейки ще обхваща все повече децата. Нашите деца.