неделя, 24 февруари 2008 г.

Вотът на недоверие - умряла работа

Падението на българската политическа класа е лавинообразно. Дори да се абстрахираме от досегашните безумства на правителството, примерите от последната седмица са достатъчни, за да няма и следа от съмнение. Веднага искам да направя едно уточнение. Настоящите редове нямат за цел нито да обидят някого, нито да го критикуват. Мисля, че те са вече израз на последната фаза на отчаянието: на спокойно, умозрително и примирено безразличие. То е като да биеш човек до припадък, да го изтезаваш до момент, в който вече не усеща нищо; това е мигът в който дори няма болка, не се усеща страдание. Сили за надежда не са останали, но някакво далечно усещане за смърт са приятният повей на радост и предстоящо облекчение.
Изказванията и поведението на управляващите като цяло са непремерени, обидни, арогантни. Някои са глупави и абсурдни, плод на абортни мисли. Становища за допустими и недопустими убийства без съд, безмозъчни текстове, за «законно възмездие» и куп недомислици. Наглост и безочие, това е поведение, което никой нормален гласоподавател не може да приеме. И тук изобщо не искаме да влизаме в детайли и да коментираме лъжовната, маниполативна същност на посланията, отправяни от управляващите. Какво означава твърдението на министър Петков, например, че за 2007 година има 102 осъдени за подкуп? При условие, че на ден се извършват по 1002 подкупа!? А никой не може да изчисли подкупите, под различни форми, на министри и шефове на агенции. Или опитът на министър председателят Станишев да бъде духовит с построяването на бъдещото правителство? Това показва несериозност, липса на професионализъм и презрително отношение към хората, които са гласували за това правителство. Такова поведение е безотговорно и невъзпитано. То дори не е смешно. Смешното е естетическа категория, а нямаме право да вмъкваме и следа от естетически нюанс в случващото се. Смешното е форма на комичното, а то произтича от конфликта с действителността, от несъответствието между идеал и реалност. И съвсем не искам да се връщаме към Аристотел, Хегел, Бергсон, или Фройд, защото тук минаваме към друга категория, категорията на низкото, въплъщение на уродливото и пошлостта. Това е цирк без смях, то е плач без сълзи, защото те отдавна са изплакани, а очите сухи, това е вик без глас.
У кого всъщност е останала надежда, че нещата могат да се оправят в близко време? Опозицията обвинява управляващите в корупция. Правителството на свой ред отвръща, че корупцията се е ширила, когато част от опозицията е била на власт. Кръгът се затваря: управляващите са променлива величина, корупцията е константа. Ситуацията показва и нещо друго: че главният прокурор, г-н Борис Велчев е явно вдъхновен от филма на Стенли Кубрик « Широко затворени очи». Корупцията в съдебната система е опустошителна, няма незасегнато звено в нея. Прокурори, съдии, дознатели, повече от половината отдавна са вече отвъд закона. Де факто и де юре. Обикновените хора знаят и тарифите за услугите, както и сумите, гарантиращи назначаването на определена позиция и пост в съдебната система. Знаем, че е трудно, но някакъв резултат досега трябваше има. Ако правосъдната система започне да работи нормално ситуацията в много сектори на българския икономически и политически живот ще се промени.
Винаги съм бил оптимист. Настоящото правителство и поведението на опозицията обаче ме карат да не очаквам никаква положителна промяна. Поне в близко бъдеще.

Няма коментари: