За учителите и протестите

Кратък систематизиран анализ на база мнения в Интернет

Общо взето, страхът от учителските протести е по-голям, отколкото от протестите на което и да било друго съсловие - и причината не е в тези жалки 320 милиона, които трябва да отделят годишно за тях, ако им увеличат два пъти заплатата. Нито в това, че няма да могат да ги пренебрегнат или смачкат. За абсолютни безсмислици се дават много повече. Страхът е - вече го писах, но вероятно трябва да се повтаря непрекъснато, за да пробие през тъпите глави на поддакващите, че ако образованието ни пак заеме това място, което имаше допреди 15-тина години - 5-то място от 90 наблюдавани страни, то келепирът с евтината работна ръка и лумпените, които можеш да манипулираш, за да ти осигуряват място във властта, респ. - в преразпределянето на паричните потоци, та този келепир ще отиде на кино, ако училището пак започне да произвежда достатъчно интелигентни младежи. За целта се тиражира и серията от абсолютно абсурдни митове.

Първият от тях е за реформите - училището не искало да се реформира. Каза ли някой от репликиращите тази лъжа какво точно не иска да си реформира училището? Всъщност то беше съсипано точно с непреставащите малоумни "реформи", започващи с всеки нов министър и изоставяни някъде по средата след смяната му. Всички тези реформи без изключение имаха ярко изразен деструктивен характер и донякъде бяха нескопосани PR акции, донякъде трябваше да оправдаят заплатите на министерските чиновници, донякъде бяха алиби за "кадрови промени"... Опитите на учителите да обясняват, за всяка от тях поотделно, и за всички тях заедно, че това е безумие, просто не бяха чувани...Образованието е сфера, в която се работи върху развитието на живи хора, работи се цялостно, тази система се изгражда бавно и трудно, с много мисъл, и там малоумни рецепти, които "с един удар" да направят чудо, е пагубно. Да не говорим за аргументи от типа на "така го правят комшиите". Цялата история прилича на къща, която се строи тухла по тухла, но всяка седмица пристига нов "архитект", който заявява "А сега ще променим изцяло архитектурния план, и това няма да бъде къща, а парк", респ. джамия, църква, гараж... Всичко се съсипва, а строителните работници биват приканвани за по-голям ентусиазъм в реализирането на новото безумие...

Вторият абсурден мит е, че учителите не искали никаква форма на външен контрол. Това е абсолютна лъжа - в средното училище съществува една от най-строгите системи на контрол в България. Контролира се всичко - от съдържанието на учебните програми - те се изпращат централно, през начина, по който темите в тях са разпределени по часове (разпределение) до точно направеното във всеки отделен час (материална книга). Плюс точното време на влизане и излизане от час. Същестува и институция (инспекторатите), която трябва да контролира всичко това, но там назначенията са изцяло политически. Вероятно в някои разпадащи се училища има ситуации, при която учители не идват на работа и учениците карат свободни часове, но като цяло - това е немислимо за системата, при която учителите работят. И ако се даде повече информация за подобни ситуации на пропускани часове - било в проценти, било като се опише обстановката, при която това става, целият абсурд на подобни твърдения ще лъсне като маймунския *ъз" на български политик. И всичко това при положение, че истинският контрол при работата на учителя са децата насреща му, които много бързо биха направили живота му невъзможен, ако той не е на ниво. Защото дисциплинарни мерки, с които да ги държи в подчинение, ако не умее да им бъде полезен, в българското училище отдавна не съществуват - отмениха ги още в началото на 90-те. Но трябва да се отбележи и факта, че от Илчо-Дебилчо насам май не е съществувал министър (с изключение може би на Методиев), който да има даже и бегла представа как точно функционира българското средно училище. Е, министърът е политическо лице. От него не се иска да си разбира от работа. Той трябва само да бъде съпричастен към кражбите...

Третият абсурден мит е за необходимостта от външен контрол върху продукта на учителския труд. Необходимост, която учителите не признавали. Такъв контрол съществуваше - матурите. И те бяха отменяни със заповеди на министъра, не от учителите. Имаше огромен родителски натиск - отрочето е калпаво, но "трябва да върви нагоре", учителите можеш да притиснеш да пишат по-високи оценки - било пряко, било чрез директора, било чрез "обши познати" - можеш да ги притиснеш, ако имаш съответния социален статус. Ами матурите? Издънило се "детето", няма диплома, няма чужбина... И министерството, и родители, за които китапът беше по-важен от образоваността, и манипулираната "общественост" притискаха за отмяна на матурите, за отлагане (докато завърши нашето) на повторното им въвеждане. А учениците - ами никой не обича да го изпитват .... предпочита да си знае, че знае... Но идеята за отмяна на матурите не дойде от учителите, и не са били много тези от тях, които са я поддържали. За тях те бяхха средство да осигурят сериозна работа в часовете си. Що се касае до перманентния контрол - не за всяка учебна година, а за всеки учебен срок входящите и изходните текстове винаги са били задължителни...

Четвъртият абсурден мит е за непрекъснато намаляващите ученици и непрекъснато увеличаващите се учители. Не знам как правят статистиките, но втората половина на това твърдение е откровена лъжа. Съществува си норма - минимум 18 ученика, за да се образува паралелка. Ако са 17, биват разпределяни по другите паралелки. Вярно е, че децата намаляват. Заедно с тях намаляват и часовете. Резултатъ - всяка година учители, които остават без работа и биват съкращавани. Нови хора се назначават ако някой се е пенсионирал (и то рядко - обикновено някой от учителите, останали без часове в едно училище, отива в друго - в това, в което колегата му се е пенсионирал, и то ако и там положението не е същото), или ако се въвежда нов предмет - напр. случая с "Информатика" и "компютърни технологии". Тези, които репликират тази измислица - задават ли си въпроса, какво работи учител, за когото няма часове? Ами ако часовете на един учител са с 30% по-малко, той получава 70% от заплатата си. Ако няма часове - не получава нищо и не се води на работа.
Изключение прави историята с малките населени места, където общинските власти се опитват да си задържат училището, за да спрат обезлюдяването, или по други причини. Но - това вече е друга опера.

Не мит, а агресивно внедряван в публичното пространство идиотизъм е този, за уплътняването на работното време. Тук да говориш за ергономия - че 45-те минути учителски труд изсмукват толкова енергия, колкото 4 часа в производството, че 2х45 минути вече е равно на осемчасов работен ден в повечето "отрасли на народното стопанство", та да говориш за това, както се убедих, е безсмислено. Няма смисъл и да се обяснява, че става дума (за разлика от повечето видове труд), за умора, която има кумулативен характер, т.е., натрупва се с годините - един учител носи всяка година преподаване на гърба си, и ако в началото това натоварване се понася сравнително леко - млад си, то с възрастта започва да тежи повече. Няма да срещне разбиране и опитът да се опише учителския труд - необходимостта не просто да изложиш определено количество знания пред публика, но и да държиш вниманието на двадесетина деца обикновено в трудна възраст, да внимаваш (едновременно!) за реакциите на всяко от тях, да неутрализираш специфичните за възрастта им начини, по които те се утвърждават, да мислиш, какво става в главата на всяко и каква ще е ползата за него в крайна сметка. Повечето родители не успяват да го направят (в полагащата им се част) дори с единственото си дете, след което стоварват цялата вина за провала си върху училището, което не си е свършило работата.
Не бива чувано и обяснението, че ако тази работа се върши от действително качествен, подходящ за професията си човек, то учебните часове не са дори и половината от работното му време; нито, че дори в чисто административен аспект, задълженията му далеко не се изчерпват с учебните часове.
Но ми се иска да задам въпроса: как си го представяте вие, осемчасово говорене, показване, изпитване на деца, без време дори да помислиш за това, което става в главите им - каква част от казаното е била разбрана, това ли е най-необходимото, което трябва да им се каже, какво става с всяко от тях, та не му е до учене, как да продължиш, така че да работиш с всички едновременно и всеки да извлече потребното за себе си. Защото прословутите междучасия са почивка за учениците, но не и за учителя. Какво точно ви трябва - магнетовофон, които се самовключва и самоизключва на всеки 45 минути, или човек, който да мисли върху ставащото с децата ви, да им помага да решават проблемите си, да следи и улеснява израстването им, което в ученическа възраст не е нито прост, нито самоосъществяващ се процес?
Също и за броя на учениците, с които работи един учител - ами колкото повече ученици, толкова по-малка част от вниманието му за всеки от тях, толкова по-голям риск да не разбере специфичните му проблеми и да се получи педагогически брак. Тук очевидно в дъното на съзнанието стои представата за учителя като за човек, който ви пази децата да не направят някоя беля, докато вие се занимавате с някоя сериозна работа...

И накрая - ако ставаше дума само за даскалите - те са не на доизживяване, а на доумиране, ама това, което става с училището, си е част от бизнеса с децата на България. Бизнес много голям и много мръсен. Така че, ако сега там се води битката, всеки, който има поне малко съвест, няма право да гледа отстрани или да плещи глупости, защото му е станало скучно.